Пак срещнах мама.
По задушница.
Аз остарявам,
става тя дете.
От тялото, изсъхнала шушулка,
се е отронила душа – зрънце.
А аз, изгурбена от толкова въпроси,
със свещ в ръката глупаво мълча.
Живея
като семе от глухарче
и все не мога
да се приземя.
И все за мене не остава време,
нали
аз вече майка съм сега.
Щастлива,
себе си кога забравя
и недоспала
зарад своите деца.
Неверникът в мен пада на колене,
за упокой молитва не мълвим.
За всяко любещо създание
покоя
е тъй смешно
немислим.
Няма коментари:
Публикуване на коментар