Вемето минава и непризнатия грях тежи.
Не се оправдавам.
Няма да ми стане по-леко от признанието,
но
не искам да ме мислят за светица.
Знам.
Знам, че много от вас ще отвърнат лице от грозната истина, но... реших да разкажа поне на тез, които ще разберат и ще проумеят играта и всемогъщия пръст на съдбата.
Веднъж убих.
Мишле.
На работното си място.
... и не казах на никого.
О, моля моля ловците да не ми ръкопляскат, не съм една от вас!
Убийството беше спонтанно - мишлето дойде при мен, на моята територия, в мойто царство. Аз не съм навлизала с лоши мисли в неговата! Не съм поставяла подло капани по пътеките, по които безгрижните мишоци се разхождат с надеждата да срещнат някоя кокетна мишка. Не съм лежала в засада, омазана с фашкии за да не ме помирише звяр, за да го застрелям в тил, когато се е запътил жаден и невъоръжен на водопой! Не съм го подгонила с дружинка коне и охранени кучета докато се изтощи. Моля, моля не ме обиждайте - и двамата бяхме еднакво невъоръжени и неподготвени.
Всъщност.. то беше пожелало моите бисквити и аз го видях. Гедахме се очи в очи и секундите замряха застинали като балерини на пръсти в безвремието. Аз четях в неговите очи студеното безразличие на мишленската му философия.
 - Пак ще дойда когато те няма и бисквити да не намеря, ще ти опикая там, където обикновено си оставяш чашката с кафето, в дясно от киборда, та да ти кажа "Добро утро отврат! Повърнахте ли или още не?" -хехехе! Ще ти поръся с едни такива черни нещица дето приличат на нескафе "Класик" - познай какво е минало през мен и от къде е излязло, мадам.
Може би това беше гласът на моя страх?! - ок, може би, но това беше единствения глас! Ако мишлето беше ми казало, даже телепатично- сорриии само минавам от тук, няма вечеее - щях да го чуя, щях да го прочета в срамежливото потрепване на сведените клепачи и отместения настрана поглед!
Но не!- ние се гледахме и напрежението между нас нарастваше и никой не отместваше поглед! Но тялото се стягаше инстинктивно и интелигентното ми, възпитаното ми его беше изблъскано с лакти назад, зад гърба на животното в мен.. което се оказа котка. Гледахме се и не мръдвахме. Така си мислех. Гледахме се и се дебнехме. То мръдна пръв и аз скочих... върху него. И двамата се изненадахме от моята светкавична реакция.
Не ме питай за подробности - естествено аз бях по-голямо животно!
Но поне нямах оръжие и като си го помисля ми става по-добре.
Погребах истината в хартиен саван... и кошчето с пластмасов капак отвори банално уста и я погълна. Безизразно. Релакс, нот биг дийл, ще ти мине.. адреналина...
Наистина, наблюдавах по-внимателно себе си и се страхувах да не би звяра да поглежда гладно към гърлата на колегите, но последвалите дни на спокойна рутинна дейност, без кръвожадни помисли успокоиха надантелените ми нерви и можех спокойно да посягам към ножа в бокса без да се оглеждам дали има невинни жертви наоколо.
Сега след патината на годините покрила благородния метал на спомена, картината се вижда по-ясно - отбраната (на бисквитите) е зов на кръвта! Когато моето куче сръфа сандвичите, приготвени за работа аз си казах - ей мушмурока, хитрец, ловец, надушил ги е! Когато котарака замъкна зад канапето пилешките бутчета оставени в мивката за да се размразят, аз казах - хехе! ловец! хитряга! и споделях случилото се със смях на чашка с приятели... а за мишката мълчах... защото това си е чиста проба зоорасизъм заложен дълбоко в нас.
Не желаем да споделяме своите бисквити с мишки, хлебарки и други същества с повече или по-малко крака от нас! С домашни любимци - ок, най-много да ги пернем по ушите, но другите заплащат с живота си! Скачаме върху тях!
Но... поне нямам оръжие и не го правя за удоволствие...
 йеа, и ам нот сик лайк .. ловец...