Бях в началното училище. Не знам защо класната си мислеше, че съм най-умната от хулиганите и най-големия хулиган сред отличниците. Всячески се стараеше да внуши на майка ми (жена, отдадена на кариерата си), че детето иска повече внимание, а на мен, че ми е необходимо повече послушание.
Терминът "послушен" винаги е бил нещо приказно за мен - нещо като Змей - всички говорят за него, но ти не си го виждал.
Както и да е, тя беше убедена, че трябва да се променя, което за мен беше просто не-харесване - разбирах че не съм добра за нея, но не знаех защо се е заела да ме нехаресва толкова активно. Имахме свободно съчинение на тема ”моята най-добра приятелка” и накрая учителката ни ги раздаде обратно с оценките и със злорадство се обърна към мен с думите:
- Една приятелка имаш и тя не знае какъв цвят ти са очите. (ха ха ха)
Причината за нейната злорадост - едно момиче беше писало за мен ”Нейните топли кафеви очи” ..
Първото което ме шокира беше момичето – никога не съм му обръщала голямо внимание, беше мълчалива и невзрачна, не сме говорили, не сме си разменяли тайни - не предполагах че тя ме счита за приятелка, па камо ли най-добрата.
Втория шок беше че никоя приятелка от тези, които ме наричаха така, с които планувах щуротии и които бяха до мен във всички бели, никоя от тези, които ми се възхищаваха и обсипваха с любезности – никоя от тях не ме беше споменала като най-добра приятелка! Това беше голям шамар - тези, които мислех за приятелки са били просто лицемери и ласкатели.
Третия шок беше, че някой, който се пише за приятелка, не е забелязал толкова време светлите ми очи!
Класът се смя на грешката на момичето, но никой не забеляза колко сама останах от този момент нататък. След часа не потърсих никого и си тръгнах сама, нарочно сама - казвах си - не искам да си правя илюзии за приятелство, но всъщност бях паднала в депресия и дни наред предпочитах да си се ровичкам в библиотеката и да не говоря с никого.
Цитирах си Махабхарата "Другарство вечно няма — ту слагат му окови страстта и интересът, ту завистта го трови... "
От тогава чувството, че приятелки ще имам много, но истински приятелки няма да намеря, става убеждение с всяка депресия. Дългогодишните чудесни приятелства, с които съм делила радост и тъга ми се струват подобни на съчинението – подозирам че не знаят нещо много важно от мен, нещо което за мен е очевидно и характерно.
Аз съм си Драма Куин - в моя театър има или много смешна комедия или ужасна трагедия. Няма сива спокойна среда. Някакъв трансформатор не действа и напрежението е в повече и в двете посоки. Въпреки че ми е ясен механизма, не мога да се оттърся от емоцията, която ме събаря в тъмната пропаст на самосъжалението.
Кое ме лекува –
Разказаха ми история –била съм малка , на 3-4 години. Седя на столче в дневната, гледам удареното си коляно и викам:
– БолиБолиБолииии ..(пауза, отпускам се и с друг глас добавям)... много викаш бе, много пискаш бе!
И пак
– БолиБолиБолииии ..(пауза)... много викаш бе, много пискаш бе!
А майка ми гледа от вратата на кухнята, държи се за корема привита от смях, просълзена в старанието си да остане скрита.
Чух историята от по-голямото си братче(остареличко напоследък) и се учудих, че това ме е спасявало и спасява и до днес. Може би съм се родила с таланта да не се вземам много на сериозно. В най-гъстата мъгла на тъгата винаги знам, че трагедията е само в театъра на моя мозък и утре представлението може да е весело и леко като балонче. Знам, че това, което мене ме задушава и събаря на колене, за накой друг е лек летен дъждец и не е възможно да усети остротата на възприятието на оголените ми нерви.
Имаше едно стихотворение на Блейк и когато бях тийн попаднах на него, учудена колко добре ме описва
”...разрязва му сърцето отстрани,
та и студа и зноя да усети.”
Брилянтно – който чувства силно красотата е осъден да чувства силно и грозотата. Плащам миговете на екстаз с мигове на мъчение.
Господи, дано не започна да се взимам на сериозно!
Няма коментари:
Публикуване на коментар