След

 Когато вихърът отнасяше в небето

Отломки от познатия ми свят,

Когато всички котви литнаха в небето

И затанцува прах и пустота,

Когато здравите основи

Оказаха се пеперудени крила

И леко всякаква опора

Между звездите отлетя

Стоях притисната от тишината

В зеницата на виеща ламя

Стоях в ограбена реалност -

Трохи от обещаната земя

Защо вихрушката не ме отнесе

Какво във мене натежа

Аз питах Бог и Бог мълчеше

Най-искреният комплимент е тишина.

След туй прегърнах пустотата 

И бавно слънцето изгря

Скучаещите мозъци пируваха

Със ферментирала лъжа.

 

Ти каза че обичаш нар.

А какво обичаш?

Горчивата обвивка?

Коравите семена?

Сладките сълзи?

И ако не обичаш всичко това,

което е нар,

какво всъщност обичаш?

Мъгла над града.

Сивее под пелени

безразличие.

--------

Тъмни улици.

На града му е мрачно.

Със смях го стопли!

На Варвара

до извор ходила.
Бистра вода носила.

Златно си жито варила.

На Сава брашно пресяла

и питка - кравай месила.

Рано да раня Никола

че коледари да каня

на рибник,

мъжка трапеза.

Убиваш ми

Убиваш ми.
Зърно от грах
под двайсет пухени постели.
Пак мислите ми се въртят
и все не мога да заспя
защото ми убиваш.

Но зная,
песъчинка скрих
под двайсет пласта на сърцето.
Дали ще стане бисер тя -
дали напразно ще кървя
не зная.

Несбъднато

Несбъднато
а толкова желано -
в цветята му
пчелите сбират мед.
И недокоснат
е осъден да остане
мечтаният
фатално
крехък
свят.

Докосва душата ми. Настръхвам ! после .. ми никнат криле. Есенен дъжд отмива праха и откривам ярките цветове.

Просто като молитва

Разходи ме ангеле из рая,
дълго сред тълпи живях,
заслепени, убедени,
че пари прощават грях.

Разходи ме горе нависоко.
Низкото ми отесня до смърт.
Толкоз зверове край мене -
вече вия като вълк.

Погали ми ангеле душата,
да докосне белите крила.
Толкоз рядко на земята
срещаш истина и красота.

Есен

Октомври украси гората -

златно-червена красота.

Постелени са на земята

килими литнали листа.

На залеза тежкото вино

и странна есенна тъга

в предчувствие за ранна зима

се сбират шумните ята.

Защо е тъжен кръговрата?

Пак ще напъпи пролетта,

но медена тъга потапя

душата в чаша тишина.

Щастие. Пристъпва клатейки се на малки крачета.
Разхождаме се с малкия, на година и половина и котарака ни придружава. Котьо бяга, подскача и се гали в малкото човече, а то се смее и пляска с ръце. Аз също подскачам и подрипвам ръченица, защото това го кара да се смее. Най-красивата музика е смехът на детенце.
Слънцето е ниско и малкото носленце се мръщи, опитвайки се да гледа през присвитите очи. Смешно, весело и безгрижно щастие.
Боже, колко съм благодарна на момента! Какво богатство е да си в безвремие! Какво щастие е да гледам шест пухкави крачета да ме следват и камбанката на гласчето да се залива от смях.
Благодаря!

Характер

По характер съм корава,
с тънка кожа, за беда!
Лесно е да ме раняват,
трудно е да им простя.

Лесно ми е да те слушам -
трудно да се доверя.
Лесно стомната се чупи,
трудно ще я залепя.

Думите ми идват лесно.
Трудно да ги удържа.
Лесно е да ги изпусна,
трудно е да замълча.

Все ме тегли към луната.
Трудно ще се приземя.
Трудно е да ме обичаш.
Лесно е да отлетя.

Старият път

Тук някога път е  минавал
и мост е свързвал двете планини
но връзките понякога се късат
и никой в таз посока не върви.

И всъщност няма никаква трагедия.
Самотен залезът болезнено кърви.
От пътя е останала пътека,
а моста -само споменът крепи.

Случаен пътник и случайна мисъл
ще свърже пак отделните страни.
Игриво ехо ще прекъсне тишината,
на моста, който е обрасъл във треви.

Старият път

Тук някога път е  минавал
и мост е свързвал двете планини
но връзките понякога се късат
и никой в таз посока не върви.

И всъщност няма никаква трагедия.
Самотен залезът болезнено кърви.
От пътя е останала пътека,
а моста -само споменът крепи.

Случаен пътник и случайна мисъл
ще свърже пак отделните страни.
Игриво ехо ще прекъсне тишината,
на моста, който е обрасъл във треви.

Палиндром

Като стар трамваен билет -

наноси от реката на времето,

скелет скрит в гардероба на детството

ме посреща зад ъгъла шеметно.

До притихнало, топло море

мойте пясъчни кули строя

и прегръщам разбито коляно

в окосена от дядо трева.

Знам че всичко край мен се мени

и променя и мен безвъзвратно.

Част от мен е останала там -

с пожълтялата снимка на татко.

Прошка

Пред пости

трябва да простим.

Заседналия на душата залък

с вода мълчана да освободим.

Вратата на сърцето

да отворим
и обичта

да приютим.

На всеки 

отреден е път нелек

и тежко е да гледаме напред

поели непосилно бреме

на чужди грях 

и чуждата вина.

Да съди бог, 

но да прости човек.

Пред пости

старото изтрих.

Триумф или възмездие не чакам.

Оковите на спомена строших.

А вий,

простете ми за всичко!

На мене ми е леко.

Аз простих.

Започнах да пиша акростихчета и хайку в СМСси, които разменях с брат ми. Благодаря ти Краси! Смешни, тъжни, глупави или не искам да ги покажа най-сетне и твоите и моите.

Хайку:

Първи дъжд желан
Подаряват капките
Радост и тъга.

* * *

От лист хартия

Бял жерав аз направих

Мечта за полет

* * *

Задуха вятър

Златен лист под топола

замята топли.

* * *

Реката носи

жълт лист от клен отронен -

за морето дар

* * *

Очи блестящи

Порозовели бузи

Целувка зимна

* * *

Капка сок от нар

устните ти напои

Жажда ме обзе.

* * *

Далечна песен

лежа по гръб в тревата

лежа или летя?

Камбана глуха

Стар храм. Пуст. Изоставен.

В мен оттекна звън.

* * *

Фрезия цъфна

на перваза в саксия

Литна пердето.

* * *

Надежда кацна

в гнездото на сърцето

и то разцъфна.

* * *

Нощта въздъхна

Лъч лунен изгря. Разля

от нежност река.

* * *

Първи хлад повя

краде нощта минути-

злато от деня

* * *

Сняг мокър тежи

върху старите клони.

Прекършени дни.

* * *

Дъжд от листенца

С дъх на бадем заваля

Трепет напъпил

Скъперник вятър,

на куп листа събира –

Нетрайно злато!

* * *

Дъга сънувах.

По листата цяла нощ

дъждът танцува.

* * *

Есенна тъга

Жълти листи - спомени

вятърът отвя.

* * *

Жълтеят листа

Треперят под стряхата

безмълвни гнезда.

* * *

Светлини в нощта

Пламъче и кадифе

по небе, земя.

Разменени Акростихчета

Краси:

Дали ще се сетиш

Още за брат си

Ще напишеш стих

Колко очаквам

А дали ще замълчиш...

Аз:

Когато обич между нас гори

Раздялата е сън

Аз съм до теб и надалеч дори

Сърцето си попитай

И в него ме открий

Краси:

Дали си мрачна

Още ли мислиш за

Шепот на лешояди

Както те разбрах

А може да греша

Аз:

Неделя.

красиво, изящно  

хладно докосване  и аромати

изкъпано дупе и праните гащи

се срещат като непознати.

Краси:

Дай боже да се видим

Обаче да си весела

Шесто чувство ми

Казва че си весела

Ако греша ритни ме

Аз:

Кактус в душата

Рак по звезди

Аз те обичам

С всички бодли

И даже ми липсваш

Макар и бодлив

Искам да видя

Рака вежлив

Краси:

Дали звезда или

Още нещо добро

Ще мечтая за теб

Когато те видя

Аз се надявам

Аз:

Как остаряваме

Разделени, но близки

Аз и ти останахме

Свързани с кръвта

И подобни по дух

Краси:

Дори в София е горещо

Обаче как е в Кипър

Ще стоя в банята

Как се чувстваш

Аз те поздравявам

Аз:

Къде се връщаме

Родния дом

Албуми стари

Снимки, бележници

Избелели спомени

Краси:

Да те зарадвам

Още не мога

Ще се опитам

Котката лежи

А аз мисля за теб

Аз:

Колко забравени

Рими и стихове

Акорди, писма

Само помислени

И ненаписани

Има такива недели

Има такива недели

Има такива недели.

Бягам далече от себе си.

Градът да  ме скрие в пресечките

и във очите на котките.

Да помълчиме със сенките

стаени в прозорци затворени,

да подритвам горчивите кестени

и да роша с косата си вятъра.

Има недели невидими.

Никой съм сред непознати.

Храня с трохите си гълъби,

c крилата си те ръкопляскат.

Галя листата на храстите

и поздравявам дърветата.

(Метачите утре ще чистят

пръснати мисли случайни.)

В погледа се утаява

тихо и сладко безвремие.

Захарен спуска се залеза

и ферментира душата ми.

2008

Пак мама

Пак срещнах мама.

По задушница.

Аз остарявам,

става тя дете.

От тялото, изсъхнала шушулка,

се е отронила душа – зрънце.

А аз, изгурбена от толкова въпроси,

със свещ в ръката глупаво мълча.

Живея

като семе от глухарче

и все не мога

да се приземя.

И все за мене не остава време,

нали

аз вече майка съм сега.

Щастлива,

себе си кога забравя

и недоспала

зарад своите деца.

Неверникът в мен пада на колене,

за упокой молитва не мълвим.

За всяко любещо създание

покоя

е тъй смешно

немислим.

The Page Turner

През новата 2015 година обещавам

През новата година обещавам:

1. Да не се ядосвам на глупости – не е възможно всички да са умни. Еволюцията е спирала а не вектор. А и на много хора им е по-лесно да не мислят а да четат какво е писал някой за да го повтарят. Напоследък писането не е прерогатив на мислещите. Пишат всички и повтарянето на глупости им дава нов живот и маса. Видях и книги пълни с толкова грешки и некадърност че просто не можах да стигна до десетата страница. А и новата сила – нета! Гледа например някой истории че Фейса или Майкрософт ще плати за всеки препратен спам на горкото болно детенце и дай да го препращаме без да си мръднем веществото между ушите! Има снимки с уж изчезнали момиченца, които с години се препращат само защото никой не пита чичко Гугъл аджеби верно ли е това или е поредния скам.  
2. Да не се притеснявам че накой ме недолюбва – то и аз недолюбвам хлебарки и други насекоми, които обичат да се хранят с отпадъците.  Не мога да очаквам от магаре да оцени добрата музика – и на мен не ми харесва неговото пеене. Много добри неща в моя живот дойдоха след раздялата с токсични хора. Няма нищо по-добро от раздялата – отваря пространство за да може новото да те изненада приятно.
3. Да не си изяждам яденето и особено десертите. Казана дума – хвърлен сандвич!
4. Да ругая бързо пътните идиоти и парко-дебилите. Това, според най-новия писък на психолизите спада стреса преди да се е насъбрал в критични количества и после да се оглеждаш дебнейки кого да наругаеш първо. Така че – предния не забелязва зеления светофар или се влачи по корем като преял крокодил – веднага изричаш какво си мислиш за неговите шофьорски способности (най-малко) и продължаваш облекчено с усмивка.  Всякакви риторични въпроси трябва да се задават на момента – къде е тръгнал, защо още спи и защо не си е стоял със зурла в копанята трябва да се пита моментално. Иначе въпросите остават и недуомението расте и прераства в стрес. Търсиш место за паркинг и гледаш как дебила е паркирал посредата на две места – изразяваш моментално чувствата си без забавяне. С прости думи – за предпочитанията му към кривите зеленчуци за салати, за рогата му, порастнали накриво, за кривата му ракета и космоса, за кривия тунел от който е излязал накриво – каквото ти дойде наум не бива да пропускаш да се натрупа! Шлаките от неизречените епитети са токсични за душевното спокойствие!
5. Да не съжалявам за скъпи покупки. Нищо, което те радва не е неразумно скъпо, щом можеш да си го позволиш. Скоро четох някакъв икономист да доказва че в дългосрочен план вложител губи повече от средствата си от някой, който е купил вино вместо акции – поне са му останали бутилките. Парите трябва да са средство а не цел. Останалото е въпрос на преоритет на покупките.
6. Де не стоя много в нета – тук ще ми е нужна помощ. Освен красиви котки, смехории и мъдри съвети, които ще забравя моментално във фейса има и игрички, които са много пристрастяващи – който не е пробвал не знае. Друго е на теория. Игрите са като пушенето – казваш дай да пробвам, веднъж – дваж и после „оооо то станало почти сутрин“ и „ама аз слушам като ми говориш“ . Имам пристрастяване, признавам и за това търся помощ, ОООО боже, отлепи ми мозъка! Искам пак да е свободен! Е, не съвсем ама подобно.  Хей ръчички, хей ги две – я правете нещо де!
7. Да казвам НЕ – канят ме мамо и аз … отивам. Ядат ми времето да им помагам, да ги слушам.  Не искам да съм антисоциална, но ще стана ако се наложи, защото се претрупах с незавършени проекти и защото понякога ми писва да бъда решение на чужди проблеми.  Добре че никой не ми иска нещо неморално или незаконно, че каквато съм добра душа, ще пиша мемоари зад решетките. Както казва една от вещиците на Тери Пратчет – ще му кажа че не мога защото ще си мия косата!